Споделям, че при всичко важно (или пък не толкова важно) което се случва напоследък всичко, което ми хрумва да споделя е, че тока в четвъртък вечерта спря за минута и се страхувам да не спре пак, защото съм сама. И че обичам Пудис Ванилия. Не знам защо Пудис ми напомня за Бриджит Джоунс. Тя имаше някакво сокче, което звучеше по подобен начин. Смудис или нещо такова. Заради това.
Не ми се споделят важни неща. Сигурно не са ми се случвали. Бих могла с часове да говоря за това колко безотговорна съм да не ходя на даскало цяла седмица, а и че досега всъщност не съм ходила на всички лекции дори една седмица - всъщност има две на които изобщо не съм ходила. Но наистина не ми се говори за това.
Онзи ден стоях до четири сутринта да си пиша стихотворения като смс в телефона. Мисля, че едното е хубаво. Едното не е, със сигурност. Третото не го помня никак. Сигурно ще пусна първото в "Тази, която", ама ще видим сега или след година. Някой ден. Казват, че най хубаво се пише, когато си нещастен. Аз не съм нещастна. Изобщо не съм. Ето, днес си украсих елхата, за четвърти път, не ми харесваше и това е. Сега май е добре. Червено - жълта. Сега имам стотина топки и километри гирлянди, за тях няма място и въпреки всичко догодина пак ще си купя. Нали се знам. Коледа е - кича е на мода.
Забелязвали ли сте, че във вентилационните шахти по филмите никога няма прах? Не е логично да няма прах.
Май ми личи, че съм апатична напоследък. Липсват ми разни неща като излизане с приятели и тн. Сигурно съм права да искам от приятелите си отношението, което аз имам към тях, сигурно съм права да се сърдя на човек, който се кълне че ще се обади и не се обади. Всъщност вероятно тя изобщо не знае, че и се сърдя. Просто не се обаждам, а защо да се обади тя? Просто ми е еднообразно. Работа, вкъщи, работа, вкъщи. През седмицата нямам време а събота и неделя нямам с кого да излизам. Нямам с кого да си кажа две думи, липсва ми. Говорим си със Зори и ми е много приятно, но не е като да излезеш с приятел на по пица или просто да се мотаеш по улиците. В един момент просто ми писва да гледам едни и същи хора. Стефан, Зори, Малик, Дирк. И това е.
Снощи бях на гости на Зори и Дирк. Цял ден чистихме с нея двете апартамента, че Дирк организирал някакво събиране по случай Коледа с колегите си. После ме поканиха на гости, беше много приятно, а после пак се прибрах и от тогава съм сама вкъщи. Утре - пак. Не е като да излезеш с приятел, да се разнообразиш малко. А нови приятели се създават трудно.
Мисля, че нямам време да се задълбоча в това през седмицата. Но и не съм сигурна, че този вид почивка ме удовлетворява. Не си почивам. Просто не си почивам. Нищо хубаво не ми се случва а темите ми на разговор са Малик и телевизионни сериали. Усещам се, че непрекъснато говоря за разни актьори, така правех когато съвсем нищо интересно не ми се случваше преди години.
Не бих си помислила, че един човек може да съчетава в себе си толкова неща, от които имам нужда. Знам, противоречи на горния пост, но очевидно е вярно. Не че ще си променя мнението поради този факт и не че той би променил своето. Просто си е така. Може би бих си поискала нови приятели от Дядо Коледа. Или стари, но да ги имам. Малко хора ми разбират характера и начина на говорене и тн. Повечето ме вземат насериозно, а не мога да се разхождам с табела "почти никога не говоря сериозно".
Надявам се скоро да ми се случи нещо хубаво, каквото и да е.
Saturday, December 15, 2007
Sunday, November 11, 2007
Истината
В подписа на една потребителка в БГ-Мамма прочетох една от онези мисли, които нормално не понасям, тип спомен за лексикон. Тази обаче беше истински вярна. Пишеше, че не е страшно да загубиш нещо, без което мислиш, че не можеш да живееш, а да осъзнаеш, че всъщност можеш. Вярно е. До последната буква. Хората, както всички останали животни, са създадени за да принадлежат. В свят като днешния, когато заобикалящата ни среда може да ни позволи да не принадлежим на нищо, ние сами си измисляме тези рамки - имаме подсъзнателна нужда от това. Дали става дума за обсебваща връзка, за работохолизъм, за приятели или нещо такова. Каквото и да е. В един момент си казваме "Не мога да живея без работата си". Даваме 100% от себе си в нея, защото мислим, че не можем иначе.
Истината е, че можем, можем и още как. В един момент, когато 100те процента вече не са опция, независимо от причината, научаваме, изненадващо за самите себе си, че можем. Нямаме нужда от рамките, които сами сме си поставили по някакъв повод.
Друга истина, лично за мен е, че не се харесвам такава. Както писах и в миналия си пост, винаги съм смятала, че на приятел не бива да се обиждам или да се сърдя, патила съм си от това и сигурно тепърва ще си патя, но смятам да направя нещо по въпроса. Не веднъж и не два пъти съм преглъщала недотам доброто отношение на човек, когото наричам "приятел", очевидно от страх да не го изгубя. Е, приятелите идват и си отиват, както всичко останало в живота. Никой не е незаменим. Особено човек, който не зачита мнението ти и не му пука за това как се чувстваш. И който е способен да загърби години приятелство заради нещо, за което аз не бих си помислила да се разсърдя. Не е моя работа. Вече не е. И няма да чакам на телефона да ме потърси той, за да станем отново приятели като в детската градина. Аз направих каквото можах и проблема вече не е мой.
Трета истина е, че за три седмици аз само се опитвах да повярвам, че ми липсва, че това е проблем, че трябва да направя нещо по въпроса. В името на навика да съм близка с даден човек, който неведнъж ми се е обиждал за абсолютни дреболии, просто защото бях решила, че никой няма да ме разбере както той ме разбира. Изобщо не е така. С нищо не съм заслужила отношението му, още повече в случай, в който той се опита да ме накара да се чувствам виновна, че той е взел грешно решение. Не съм виновна, по никакъв начин не съм виновна. Когато допускаш човек до личната си територия, ти му даваш позволение да го направи, ако бельото ти е мръсно то за това си виновен ти, не човека, който го е видял. Не е ли така?
За три седмици десетки пъти опитах да му се обадя по телефона, десетки. Накрая успях. Обадих се с ясната идея, че ако той не пожелае да говори с мен, на мен няма да ми пука. Нямам нито времето да се занимавам с неговите детински капризи, нито да му нося от девет кладенеца вода, за да спре да ми се сърди за нещо, за което не съм виновна. Обадих му се, говорихме няколко секунди, после затворих, и всъщност не ми пука. Имаше два начина всичко това да завърши. Или всичко да се оправи, или да знам, че е свършило. Сега знам, че е свършило и ми е добре. Нямам нито време, нито желание да търся трети възможен изход. Нямам нерви да му се обаждам и да се надявам да е в добро настроение, че да говорим. Нямам нужда от това, което е по важното. Решението беше негово. Не мое. Мое е само правото да не ме интересува какво той ще реши. И нямам намерение да чакам той да ме потърси, "когато реши да говори с мен". За какво ми е?
Просто разбрах, че мога да живея без него. Няма незаменими неща. Няма незаменими хора. Това е. Истината.
Истината е, че можем, можем и още как. В един момент, когато 100те процента вече не са опция, независимо от причината, научаваме, изненадващо за самите себе си, че можем. Нямаме нужда от рамките, които сами сме си поставили по някакъв повод.
Друга истина, лично за мен е, че не се харесвам такава. Както писах и в миналия си пост, винаги съм смятала, че на приятел не бива да се обиждам или да се сърдя, патила съм си от това и сигурно тепърва ще си патя, но смятам да направя нещо по въпроса. Не веднъж и не два пъти съм преглъщала недотам доброто отношение на човек, когото наричам "приятел", очевидно от страх да не го изгубя. Е, приятелите идват и си отиват, както всичко останало в живота. Никой не е незаменим. Особено човек, който не зачита мнението ти и не му пука за това как се чувстваш. И който е способен да загърби години приятелство заради нещо, за което аз не бих си помислила да се разсърдя. Не е моя работа. Вече не е. И няма да чакам на телефона да ме потърси той, за да станем отново приятели като в детската градина. Аз направих каквото можах и проблема вече не е мой.
Трета истина е, че за три седмици аз само се опитвах да повярвам, че ми липсва, че това е проблем, че трябва да направя нещо по въпроса. В името на навика да съм близка с даден човек, който неведнъж ми се е обиждал за абсолютни дреболии, просто защото бях решила, че никой няма да ме разбере както той ме разбира. Изобщо не е така. С нищо не съм заслужила отношението му, още повече в случай, в който той се опита да ме накара да се чувствам виновна, че той е взел грешно решение. Не съм виновна, по никакъв начин не съм виновна. Когато допускаш човек до личната си територия, ти му даваш позволение да го направи, ако бельото ти е мръсно то за това си виновен ти, не човека, който го е видял. Не е ли така?
За три седмици десетки пъти опитах да му се обадя по телефона, десетки. Накрая успях. Обадих се с ясната идея, че ако той не пожелае да говори с мен, на мен няма да ми пука. Нямам нито времето да се занимавам с неговите детински капризи, нито да му нося от девет кладенеца вода, за да спре да ми се сърди за нещо, за което не съм виновна. Обадих му се, говорихме няколко секунди, после затворих, и всъщност не ми пука. Имаше два начина всичко това да завърши. Или всичко да се оправи, или да знам, че е свършило. Сега знам, че е свършило и ми е добре. Нямам нито време, нито желание да търся трети възможен изход. Нямам нерви да му се обаждам и да се надявам да е в добро настроение, че да говорим. Нямам нужда от това, което е по важното. Решението беше негово. Не мое. Мое е само правото да не ме интересува какво той ще реши. И нямам намерение да чакам той да ме потърси, "когато реши да говори с мен". За какво ми е?
Просто разбрах, че мога да живея без него. Няма незаменими неща. Няма незаменими хора. Това е. Истината.
Saturday, November 10, 2007
Не че нещо...
Да де, хубаво. Не ставам за такова нещо, очевидно е. Пък и е все тая, в крайна сметка. Едва ли Блогър ще просъществува още толкова години, че да запази писаното от мен. Изглежда нямам и нужда да пиша, но напоследък все повече и повече хора ме обвиняват, че съм мрачна и натоварваща за околните. И понеже явно съм, а единствения човек, който очевидно ме търпеше вече не ме търпи, нямам къде да ги разказвам тези неща и ми е някакво никакво. Последните три седмици бяха някакъв ад. От една страна е гадното ми сивкаво ежедневие - сутрин на даскало, следобяд на работа, връщам се вкъщи и докато направя нещо за вечеря вече съм толкова уморена, че не мога да си кажа името. Отделно Стефан стои по цял ден вкъщи и не прави нищо и ме хваща яд на него, хем няма една стотинка за себе си, яде солети и хляб с пастет по цели седмици, хем ходи с маратонките от поминалата есен, които вече са все едно мрежести чорапи, хем има да ми връща 370 лева за наем, хем техните не му дават и стотинка и хем си стои вкъщи по цял ден, от компютъра до телевизора и накрая ми вика, че съм се надула откакто съм почнала работа, а дори не съм си я намерила сама. Все едно някои ми е почукал на вратата и ме е питал работи ли ми се. И ми се обижда, като му натяквам да започне някаква работа, каквато и да е, пък нека си търси по хубава. И майка ми се кара на мен, какво трябва да направя, да говоря с неговата майка, може би? Тя да направи нещо? Непрекъснато говорим с него за това, той всеки път сменя темата, обижда се... Днес си тръгна без да ми каже "Чао". Мъчно ми е и ми е тъпо, понеже аз ли съм виновна, в крайна сметка, че си искам парите, защото нямам други. Вярно е, той наистина нищо не харчи, една кола е поискал всичко на всичко за последните два месеца, и два пакета солети. Ама след 20 дни ще станат над 500 лева, как ще ги връща, кога? Най гадно ми е, че го виждам как мизерства и нищо не прави по въпроса... Не ми е до парите толкова, все ще се оправя някак. Не съм тръгнала да гладувам, но той буквално мизерства... И накрая, когато започна да говоря за това, аз излизам виновна, че съм се надула, че не съм му обръщала внимание, че съм се сърдела, че той не прави нищо, докато аз работя. Ми може и да съм се надула, кой знае. Да се надуе и той, само да започне да работи нещо. Мъж на 25, с висше, как можа Стоян, дето няма 20 и няма никакво образование, ч вужд град, да си намери работа, може да е всякаква, ама е работа, нали? Никой не те кара да я работиш цял живот... Абе мизерия. Пълна.
Но вали сняг. Всъщност той е единственото хубаво нещо, което ми се е случило напоследък. Сестра ми беше в болница около месец, мононуклеоза, ужасно неприятно. Вече е по добре и си е вкъщи, но пък нямат вода заради някаква авария. И не съм си ходила от два месеца, само татко идва за два часа до София, та се видяхме. Щях да си ходя с него за Варна, ама съм на работа а и нали Катя беше болна... На практика без имунна система, та не е хубаво да има чужди хора наоколо. До края на месеца ще си ида. Личната ми карта изтича, трябва да си взема новата. Ще си ида... Сигурно след 20ти. Живот и здраве и ако няма много сняг... Добре, че е тая лична карта. Иначе чак на Коледа...
Всъщност всичко взе да се обърква, след като се скарах със Стоян. Всичко, навсякъде... Скарахме се и той не вярва, че съжалявам. Няма как да знае, че всеки ден мисля за това и че десетки пъти вдигах слушалката на телефона да му се обадя, но все още, три седмици по късно, не знам какво да му кажа. Не знам дали е обиден или сърдит, или ядосан, или разочарован... Или всичко в едно. Но ми липсва да му се оплача и да се почувствам по добре. Липсва ми да ме убеди, че всичко е едно голямо нищо и не си струва да се чувствам като парцал заради каквото и да било. Сигурно си мисли, че не ми пука... Или може би на него не му пука, знам ли...
Вчера гледах един епизод на "CSI" и ми стана много неприятно от едно нещо. Двама от героите, много близки приятели, единия каза на другия нещо, което е направил и което е грешно. И другия му се скара... Това не е моето разбиране за приятелство като тяхното. Вярно, то нямаше нищо общо с връзката им, нито с нещо в отношенията им, беше си свързано с работата им и тн, но си мисля, че каквото и да ми каже най близкия ми човек аз ще го приема и няма да му се разсърдя, няма да спра да му говоря... Още повече ако е човек, доказал ми че между мен и него няма теми табу, няма нужда от срам и неудобство... А може би просто имам прекалена вяра в хората и в това, че трябва да сме искрени. Хиляди и хиляди пъти съм съжалявала, че съм толкова открита на моменти и си казвам разни неща, които явно не е трябвало. Толкова пъти ми се е случвало да не проявят разбиране и се чудя защо все още го правя. Не говоря за случаите, в които действително съм виновна, разбира се. Но просто аз бих приела всичко, всичко от близките си хора. А не срещам същото. Може би защото се страхувам да не изгубя приятелите си, които и без това са малко. Явно никой не се страхува да не изгуби мен. Сигурно е тъжно. Тъжно е.
http://youtube.com/watch?v=fp0mqJk0OJs
Но вали сняг. Всъщност той е единственото хубаво нещо, което ми се е случило напоследък. Сестра ми беше в болница около месец, мононуклеоза, ужасно неприятно. Вече е по добре и си е вкъщи, но пък нямат вода заради някаква авария. И не съм си ходила от два месеца, само татко идва за два часа до София, та се видяхме. Щях да си ходя с него за Варна, ама съм на работа а и нали Катя беше болна... На практика без имунна система, та не е хубаво да има чужди хора наоколо. До края на месеца ще си ида. Личната ми карта изтича, трябва да си взема новата. Ще си ида... Сигурно след 20ти. Живот и здраве и ако няма много сняг... Добре, че е тая лична карта. Иначе чак на Коледа...
Всъщност всичко взе да се обърква, след като се скарах със Стоян. Всичко, навсякъде... Скарахме се и той не вярва, че съжалявам. Няма как да знае, че всеки ден мисля за това и че десетки пъти вдигах слушалката на телефона да му се обадя, но все още, три седмици по късно, не знам какво да му кажа. Не знам дали е обиден или сърдит, или ядосан, или разочарован... Или всичко в едно. Но ми липсва да му се оплача и да се почувствам по добре. Липсва ми да ме убеди, че всичко е едно голямо нищо и не си струва да се чувствам като парцал заради каквото и да било. Сигурно си мисли, че не ми пука... Или може би на него не му пука, знам ли...
Вчера гледах един епизод на "CSI" и ми стана много неприятно от едно нещо. Двама от героите, много близки приятели, единия каза на другия нещо, което е направил и което е грешно. И другия му се скара... Това не е моето разбиране за приятелство като тяхното. Вярно, то нямаше нищо общо с връзката им, нито с нещо в отношенията им, беше си свързано с работата им и тн, но си мисля, че каквото и да ми каже най близкия ми човек аз ще го приема и няма да му се разсърдя, няма да спра да му говоря... Още повече ако е човек, доказал ми че между мен и него няма теми табу, няма нужда от срам и неудобство... А може би просто имам прекалена вяра в хората и в това, че трябва да сме искрени. Хиляди и хиляди пъти съм съжалявала, че съм толкова открита на моменти и си казвам разни неща, които явно не е трябвало. Толкова пъти ми се е случвало да не проявят разбиране и се чудя защо все още го правя. Не говоря за случаите, в които действително съм виновна, разбира се. Но просто аз бих приела всичко, всичко от близките си хора. А не срещам същото. Може би защото се страхувам да не изгубя приятелите си, които и без това са малко. Явно никой не се страхува да не изгуби мен. Сигурно е тъжно. Тъжно е.
http://youtube.com/watch?v=fp0mqJk0OJs
Saturday, June 23, 2007
Я, кой бил тук :)
Веднъж месечно е много странен период за писане в нещо-като-дневник, нали? Все тая, не се сещам.
Дори не знам какво съм писала последно, затова прескачаме частта, която не помня и даваме нататък. Скоро бях във Варна, за малко, ама имах изпит. Видях нашите, сестра ми, малко рода, абе весело.
От даскало минаха три изпита, тоест имам оценки по три предмета. По Рим имам 6ца, единствената, която писа без изпит и без да се замисли, на Пламена също й писа 6, но се замисли, и на още едно момче, но смяташе да го остави на изпит и накрая му писа 6. Другите - на изпит. По компютрите също имам 6, от две шестици и 5.50 на трите изпити.
По шантавия петъчен предмет имам 4.50, което, като се има предвид че не ходех на лекции и не бях учила, си е идеално. Имам още два изпита - Гърция и Египет. Трябва да се учи.
Наоследък тук не се диша от жега, днес сигурно стана 40 градуса. Станала съм в 4.30 и в 5 сутринта навън беше толкова хубаво, леко хладно, идеално. Взех Стоян от гарата с малко закъснение, защото автобуса закъсня, после ходихме да си поръчаме Хари Потър 7 от Хеликон, на 21ви сме на премиера. Искам вече да е 21ви, защото тогава ще знаем дали е приет в НХА, абе.... Доста неща ще са отпаднали от "Уъри лист-а". А, да, днес го записахме на изпитите, изглежда нервен, но ще се справи. Всички вярваме в него. Ако той не се справи, кой? Сигурно пак ще трябва да ходя до Хеликон, за да поръчаме с Василев неговата книга и тази на Анто.
Още нещо ми се случи, което да си заслужава споменаване. В Бг-Мамма има тема "Искате ли да намерите някой, с когото пътищата ви са се разделили", и това ми напомни за Ники, с когото бяхме близки преди цели три години. После се скарахме за някаква глупост и оттогава не съм го виждала. Потърсих го, но не му помнех фамилията, та беше трудно, но го намерих. Променил се е страшно много, то и аз, но... Просто. Като човек си е същия, но външно... Не бих могла да го позная, ако го видя.
Интересно е как човек разбира колко се е променил чак когато се срещне с някой, с когото не се в дижал от години. Просто... Сме много различни, всички. И с Лъчо днес го коментирахме, всички се се променили, толкова време мина... А Лъчо е в немилост, пуши ми в стаята. Мразим го. ;)
С една форумка от Бг-Мамма се разбрахме да се видим и ако си допаднем със сина й, да го гледам по няколко часа дневно докато тя учи - имам нужда от парите. Наистина - толквоа съм зле финансово... Буквално много, много зле. Имам да връщам 105 лева на Стефан и 40 на Стоян, а не се предвижда скоро да получа пари. Ужасно е просто. Но ще се оживее. От няколко дни ям само макарони, защото е най евтиното, което може да се намери за ядене - порцията излиза около 15 стотинки. Ужасно е просто.
Стефан не съм виждала от сто години - първо си ходих във Варна, той трябваше да се прибере с мен във вторник, ама си идва утре. Липсва ми, а в чата отношенията ни са катастрофални както винаги. Дано нещата са по добре като се прибере.
Както и да е, и това ще мине. Важното е да сме живи и здрави и Стоян да е в Академията. ;)
Дори не знам какво съм писала последно, затова прескачаме частта, която не помня и даваме нататък. Скоро бях във Варна, за малко, ама имах изпит. Видях нашите, сестра ми, малко рода, абе весело.
От даскало минаха три изпита, тоест имам оценки по три предмета. По Рим имам 6ца, единствената, която писа без изпит и без да се замисли, на Пламена също й писа 6, но се замисли, и на още едно момче, но смяташе да го остави на изпит и накрая му писа 6. Другите - на изпит. По компютрите също имам 6, от две шестици и 5.50 на трите изпити.
По шантавия петъчен предмет имам 4.50, което, като се има предвид че не ходех на лекции и не бях учила, си е идеално. Имам още два изпита - Гърция и Египет. Трябва да се учи.
Наоследък тук не се диша от жега, днес сигурно стана 40 градуса. Станала съм в 4.30 и в 5 сутринта навън беше толкова хубаво, леко хладно, идеално. Взех Стоян от гарата с малко закъснение, защото автобуса закъсня, после ходихме да си поръчаме Хари Потър 7 от Хеликон, на 21ви сме на премиера. Искам вече да е 21ви, защото тогава ще знаем дали е приет в НХА, абе.... Доста неща ще са отпаднали от "Уъри лист-а". А, да, днес го записахме на изпитите, изглежда нервен, но ще се справи. Всички вярваме в него. Ако той не се справи, кой? Сигурно пак ще трябва да ходя до Хеликон, за да поръчаме с Василев неговата книга и тази на Анто.
Още нещо ми се случи, което да си заслужава споменаване. В Бг-Мамма има тема "Искате ли да намерите някой, с когото пътищата ви са се разделили", и това ми напомни за Ники, с когото бяхме близки преди цели три години. После се скарахме за някаква глупост и оттогава не съм го виждала. Потърсих го, но не му помнех фамилията, та беше трудно, но го намерих. Променил се е страшно много, то и аз, но... Просто. Като човек си е същия, но външно... Не бих могла да го позная, ако го видя.
Интересно е как човек разбира колко се е променил чак когато се срещне с някой, с когото не се в дижал от години. Просто... Сме много различни, всички. И с Лъчо днес го коментирахме, всички се се променили, толкова време мина... А Лъчо е в немилост, пуши ми в стаята. Мразим го. ;)
С една форумка от Бг-Мамма се разбрахме да се видим и ако си допаднем със сина й, да го гледам по няколко часа дневно докато тя учи - имам нужда от парите. Наистина - толквоа съм зле финансово... Буквално много, много зле. Имам да връщам 105 лева на Стефан и 40 на Стоян, а не се предвижда скоро да получа пари. Ужасно е просто. Но ще се оживее. От няколко дни ям само макарони, защото е най евтиното, което може да се намери за ядене - порцията излиза около 15 стотинки. Ужасно е просто.
Стефан не съм виждала от сто години - първо си ходих във Варна, той трябваше да се прибере с мен във вторник, ама си идва утре. Липсва ми, а в чата отношенията ни са катастрофални както винаги. Дано нещата са по добре като се прибере.
Както и да е, и това ще мине. Важното е да сме живи и здрави и Стоян да е в Академията. ;)
Monday, May 7, 2007
Веднъж месечно...
То май така се получи. Истината е че ми минава желание като знам че никой не чете. Иначе тея дни (седмици) доста неща се случваха около мен, поне неща които си заслужават да се опишат ама... Не знам защо ми минава желанието като знам че единствения който чете тук така или иначе научава за деня ми вечер, когато влизам в Скайп.
От миналия ми пост тук си заслужава да се споменат няколко неща
-> Концерта на Блекмор'с Найт, който беше невероятно готин, не съм писала за това, нали? Местатане бяха толкова лоши колкото предполагах, но и да бяха ми е все тая, важното е че бях там и беше страхотно, впечатлена съм, наистина, Кандис има вълшебен глас, абсолютен контрол, просто е невероятна. Прекарах си една страхотна вечер, най хубавия подарък.
Единствения проблем е, че още не съм купила на Стефан подарък за годипнината ни а рожденния му ен наближава. Отвратително е от моя страна, но не искам да купувам нещо за да има подарък, пък дано да мине номера. Искам да е нещо, което си заслужава, което ще му хареса поне толкова колкото на мен - моя подарък. Ужасно се чувствам а той ми го натяква, на шега ама аз знам че е прав.
-> Другото което си струва да се спомене... Честно казано след един месец нещата се изчистват и много от тях спират да имат смисъл до такава степен, че да се споменават. Така като се замисля две неща могат да се споменат като много големи събития - концерта и това че Милан се класира за финала на Шампионската Лига с невероятен мач (даже два), а Гатузо беше най най добрия играч. Това сериозно, не е мое необективно мнение. От тогава гадното е, че съм си втълпила че единствения подарък който ще е поне малко колкото моя е билети за финала, а пари за това нямам и едва ли скоро ще имам. В смисъл, скоро - в следващите няколко години.
Иначе - а, още нещо. Той най после (!!!) се престращи и е твърде вероятно да се запозная с родата му, представяте ли си, след три години заедно. Но! аз не вярвам докато не стане, а доколкото разбрах и майка му не вярва. И моята също.
Днес ходих насам натам по задачи, едни доста нелюбезни служителки в Учебен отдел в НХА ми се сопнаха че били в обедна почивка при положение че точно преди мен едно момиче влезе и си свърши работата, но няяяяма значение - отидохме със Стефан до Дивака, изядохме по едни пържени картофи и се върнахме. Не свърших кой знае каква работа, но се надявам утре да ми се обадят от там. Разбрахме се да се обадят на Йохан-ЪТ Йотов и да питат дали може да приеме Ал в четвъртък или петък, а не както са му официалните консултации. Дано да може.
И това е. Кой знае кога и дали пак ще пиша. Не че не искам, ама...
Искам на мача, искам на мача... Някой да ми каже как да намеря 5 - 6 000 евро за няколко дни...
От миналия ми пост тук си заслужава да се споменат няколко неща
-> Концерта на Блекмор'с Найт, който беше невероятно готин, не съм писала за това, нали? Местатане бяха толкова лоши колкото предполагах, но и да бяха ми е все тая, важното е че бях там и беше страхотно, впечатлена съм, наистина, Кандис има вълшебен глас, абсолютен контрол, просто е невероятна. Прекарах си една страхотна вечер, най хубавия подарък.
Единствения проблем е, че още не съм купила на Стефан подарък за годипнината ни а рожденния му ен наближава. Отвратително е от моя страна, но не искам да купувам нещо за да има подарък, пък дано да мине номера. Искам да е нещо, което си заслужава, което ще му хареса поне толкова колкото на мен - моя подарък. Ужасно се чувствам а той ми го натяква, на шега ама аз знам че е прав.
-> Другото което си струва да се спомене... Честно казано след един месец нещата се изчистват и много от тях спират да имат смисъл до такава степен, че да се споменават. Така като се замисля две неща могат да се споменат като много големи събития - концерта и това че Милан се класира за финала на Шампионската Лига с невероятен мач (даже два), а Гатузо беше най най добрия играч. Това сериозно, не е мое необективно мнение. От тогава гадното е, че съм си втълпила че единствения подарък който ще е поне малко колкото моя е билети за финала, а пари за това нямам и едва ли скоро ще имам. В смисъл, скоро - в следващите няколко години.
Иначе - а, още нещо. Той най после (!!!) се престращи и е твърде вероятно да се запозная с родата му, представяте ли си, след три години заедно. Но! аз не вярвам докато не стане, а доколкото разбрах и майка му не вярва. И моята също.
Днес ходих насам натам по задачи, едни доста нелюбезни служителки в Учебен отдел в НХА ми се сопнаха че били в обедна почивка при положение че точно преди мен едно момиче влезе и си свърши работата, но няяяяма значение - отидохме със Стефан до Дивака, изядохме по едни пържени картофи и се върнахме. Не свърших кой знае каква работа, но се надявам утре да ми се обадят от там. Разбрахме се да се обадят на Йохан-ЪТ Йотов и да питат дали може да приеме Ал в четвъртък или петък, а не както са му официалните консултации. Дано да може.
И това е. Кой знае кога и дали пак ще пиша. Не че не искам, ама...
Искам на мача, искам на мача... Някой да ми каже как да намеря 5 - 6 000 евро за няколко дни...
Sunday, April 15, 2007
Няколко поста в един
Тея дни станаха доста неща и със сигурност трябваше да пиша по рано... Нямах желание. Сега ще компенсирам с един вероятно дълъг пост. Надявам се не толкова, щото никой не ги чете. Не че иначе някой чете де... Докъде бях стигнала миналия път, че съм си във Варна и искам в Сф. Вече се прибрах, в Сф съм, но преди това станаха доста неща. Къде щастливи къде не съвсем... Ходихме си на село, както всеки Великден, там нищо интересно, но преди това бях обещала на дядо Васко да минем да ме види, защото искаше да ме види. И отидохме си на село и в деня, когато щяхме да се прибираме, баща ми искаше да останем за да може да се почерпи с дядо както трябва, иначе нямаше да може да пътува, ако пие. Само той има книжка в семейството. Аз се размънках че не ми се остава (не обичам да спя на село) и той вика ок, ще тръгваме днес. И решихме на връщане от село да минем през Равна Гора да видим дядо, защото иначе няма кога. Нямаше как да идем до село, защото татко е на работаот сутрин до вечер, а аз смятах да си тръгвам във вторник. Отидохме и той беше много зле, бяха го изписали от болницата преди няколко дни и мама каза че се чувствал много добре и изглеждал супер, обаче нещо му беше станало и никак не беше добре, не можеше да диша и тн... Повикахме линейка, взеха го, закараха го до Варна и го приеха в болницата, неговата любима Военна болница... На следващата вечер е починал. На Великден. И майка му е починала на Великден... Аз... Не го обичах много. Биеше ме а веднъж се опита да ме удуши, защото си граех със някаква дъждовна вода, разказвала съм къде ли не. Напоследък все беше по болници, преди няколко дни е бил добре, нали ви казвам, изписали са го, че е бил 20 дни в болница, обади се вкъщи да каже че иска да ме види, че не ме е виждал и понеже съм си във Варна му обещах да ида, да ме види. Но поне ме видя, иначе щеше да ми е адски криво. Мъчно ми е за татко, защото рядко го виждам тъжен и ми е... Гадно. Но по скоро за него ми е мъчно, колкото и отвратителна да ме прави това. И освен това има нещо хубаво в цялата работа, не знаят точно какво му е било, направили са му аутопсия за да разберат, но лекаря каза че със сигурност е щял да се мъчи ужасно и то много дълго време, та добре е станало, бил голям късметлия. Освен това бил и в кома преди да почине, та не се е мъчил изобщо. Това са му били думите "Голям късмет е изкарал тоя човек"... А аутопсията... Малко с образователна цел. За да видят какво му е било и тн. Евентуално д анаучат нещо. Добре че отидохме на село, добре че искаше да ме види. Поне е починал спокойно, той я обичаше тая болница. Напоследък само там си прекарваше приятно. На село щеше да е сам, на тъмно и на студено. Та по добре. Погребаха го в Поморие, той много си обичаше родния град. Живял е в Преслав цял живот, а последните години в Равна гора, но все към Поморие го влечеше. Сигурна съм че е щастлив. И поне знам че сме направили всичко по силите си, ако не бяхме отишли цял живот щеше да ми е мъчно че съм обещала а не ме е видял, или щяхме да си мислим че ако сме отишли до селото както мислехме, сме можели да го спасим... А не е можело. И така, щеше да е далеч по гадно... Не че сега не е, но... Абе разбирате ме.
И така. Прибрах си се в София и всичко си е по старому. Стефан замина вчера, днес се прибра... Във вторник сме на концерт на Блекмор'с Найт, много се вълнувам. В същото време се чувствам най смотаното същество на света, защото не съм му купила подарък за годишнината, не знам какво да е... И така... Трябва да измисля и все още мисля, надявам се да не се сърди че още не съм му взела. Той сега гледа филм - Върхът на Данте а аз много се страхувам и... Реших да седна тук.
А, да се похваля - лудо влюбена съм. Намерих си нова мания - казва се 30 Seconds To Mars с вокал Джаред Лето, ако някой го е виждал, известен актьор е, мн е хубав... Измести ми Никълъс Роджърс в класацията Топ 5... И знаете ли какво реших? Че с Ейми Лий биха били перфектни един за друг. Давайте идеи как да ги съберем, идеална двойка ще са.
Та, музиката е страхотна, безкрайно въздействаща, много красива и наистина специална. Харесва ми всяка една песен, всяка една и просто... Мн съм влюбена. Някакъв вид алтърнътив рок са, напомнят на Линкин Парк но са по тежки. Не исках да обяснявам в Егмонт че съм ги харесала, защото ще има коментари от типа "чула ги по МТВ..." каквито имаше за останалите които смятат за перфектна песента, която въртят там нон стоп - Дъ Кил, но какво да правя, казах си. Всъщност какво значение има откъде съм разбрала за тях - нали все от някъде трябва да разбера? А в Джаред Лето съм нещастно влюбена от 98ма... Освен твоа не гледам МТВ, просто се старая да съм в час с музиките дето се слушат из форума, разни MCR, P!ATD, FOB, TDG, BFMV, 30STM и тн. Само 30СТМ си харесах, мда. Обичам мелодична музика...
Ии... толкова засега. Мисля че пропускам нещо ама... Все тая.
И така. Прибрах си се в София и всичко си е по старому. Стефан замина вчера, днес се прибра... Във вторник сме на концерт на Блекмор'с Найт, много се вълнувам. В същото време се чувствам най смотаното същество на света, защото не съм му купила подарък за годишнината, не знам какво да е... И така... Трябва да измисля и все още мисля, надявам се да не се сърди че още не съм му взела. Той сега гледа филм - Върхът на Данте а аз много се страхувам и... Реших да седна тук.
А, да се похваля - лудо влюбена съм. Намерих си нова мания - казва се 30 Seconds To Mars с вокал Джаред Лето, ако някой го е виждал, известен актьор е, мн е хубав... Измести ми Никълъс Роджърс в класацията Топ 5... И знаете ли какво реших? Че с Ейми Лий биха били перфектни един за друг. Давайте идеи как да ги съберем, идеална двойка ще са.
Та, музиката е страхотна, безкрайно въздействаща, много красива и наистина специална. Харесва ми всяка една песен, всяка една и просто... Мн съм влюбена. Някакъв вид алтърнътив рок са, напомнят на Линкин Парк но са по тежки. Не исках да обяснявам в Егмонт че съм ги харесала, защото ще има коментари от типа "чула ги по МТВ..." каквито имаше за останалите които смятат за перфектна песента, която въртят там нон стоп - Дъ Кил, но какво да правя, казах си. Всъщност какво значение има откъде съм разбрала за тях - нали все от някъде трябва да разбера? А в Джаред Лето съм нещастно влюбена от 98ма... Освен твоа не гледам МТВ, просто се старая да съм в час с музиките дето се слушат из форума, разни MCR, P!ATD, FOB, TDG, BFMV, 30STM и тн. Само 30СТМ си харесах, мда. Обичам мелодична музика...
Ии... толкова засега. Мисля че пропускам нещо ама... Все тая.
Tuesday, April 3, 2007
Много бързо мина тая седмица...
Така... Оня ден като видях от колко време не съм писала тук и се ужасих, после написах един дъъълъг пост и точно преди да го пусна тока спря. После не ми се пишеше пак а и бях развълнувана. Ще стане дума и за това. Ей сега мимам време и ще пиша. Дано не спре тока пак. ;)
Тази седмица, накратко, мина под знака на Ал. Дойде миналата неделя и от тогава всеки ден излизах с него и още един куп хора. Беше готино, аз по принцип нали не излизам много много и ми се отрази добре. В същото време обаче на Стефан не му беше никак добре и не искаше да остава сам а мен непрекъснато ме нямаше, което ме прави ебахти кучката ама... Мразя се. Много. Ама какво да направя като ми се излизаше, казвах му да излиза с мен, не му се ходело никъде... Разбирам го де, и на мен не би ми се излизало на негово място... Но толкова рядко виждам Ал и без това...
Та, тея дни се видях със Саня и Лъчо, с които не се бях виждала от години... Ходихме на караоке, дори Ал и Лъчо пяха... Беше много готино. И с Вампи се видяхме за малко, и с Василев също. Готина седмица беше. Жалко само че си тръгнах преди Ал. Той тая седмица е на курс така че време и без това нямаше да има, ама все пак... Както и да е де, писна ми от него толкова време. ( {} )
Вчера правихме три години със Стефан. Ама той си е в Ботевград и нямаше как да сме заедно, та ще празнуваме след като се приберем, след Великден. На 1ви в 12 часа, нали вече е станало втори, той ми вика в чата да видя еди къде си че имало някакви пари, бил забравил, да ги взема за да не стоят вкъщи, бъркам и кво да видя - два билета за концерта нма Блекмор'с Найт сега на 17ти. Безумно много се зарадвах, не е истина. Много съм щастлива, много готин подарък. Тъпо ми е че аз не знам дали ще мога да му измисля поне наполовина толкова хубав подарък. Аз просто не знам какво да му взема... И така де, мисля го. Но съм повече от сигурна че няма да мога да се сетя нещо, което да му хареса толкова, колкото на мен билетите.
И тъй, сега съм си във Варна и искам в София. Свикнала съм си с моите си неща и тн. Като се приберат нашите вечер всичко е супер, ама през деня умирам от скука. Ето днес, сестра ми вика айде след закуска да гледаме еди кой си филм, викам "ок". И тя вика, после да правим упражнения. Ама мен не ми се правеха, само казах "първо филма". И закусихме ние и я гледам тя се облече с анцуг и пуска касетата с упражненията. Викам "Нали филм??". Не, упражнения. Ама мен не ми се правят упражнения днес, мамка му. И сега ми се сърди че не съм правила упражнения с нея. Да прави като и се прави, не е ли така? Защо задължително трябва и аз?
И тъй. Сега скучая. В нета няма нищо и викам поне да напиша някой пост, че от сума време не съм. Свикнала съм на съвсем други неща в София и тука ми е едно такова... Стола на компютъра е неудобен, самия компютър е някакъв... Странен... В стаята е студено, ама наистина е студено, клавиатурата е гадна... И тъй. Дано поне майка ми се прибере по рано, за да мога да си говоря с нея. Скучно ми е.
Май е това засега. Не знам кога ще пиша пак, тея дни заминаваме на село за Великден и после ще се прибирам в София. Все ще пиша. Като има какво... ;)
Тази седмица, накратко, мина под знака на Ал. Дойде миналата неделя и от тогава всеки ден излизах с него и още един куп хора. Беше готино, аз по принцип нали не излизам много много и ми се отрази добре. В същото време обаче на Стефан не му беше никак добре и не искаше да остава сам а мен непрекъснато ме нямаше, което ме прави ебахти кучката ама... Мразя се. Много. Ама какво да направя като ми се излизаше, казвах му да излиза с мен, не му се ходело никъде... Разбирам го де, и на мен не би ми се излизало на негово място... Но толкова рядко виждам Ал и без това...
Та, тея дни се видях със Саня и Лъчо, с които не се бях виждала от години... Ходихме на караоке, дори Ал и Лъчо пяха... Беше много готино. И с Вампи се видяхме за малко, и с Василев също. Готина седмица беше. Жалко само че си тръгнах преди Ал. Той тая седмица е на курс така че време и без това нямаше да има, ама все пак... Както и да е де, писна ми от него толкова време. ( {} )
Вчера правихме три години със Стефан. Ама той си е в Ботевград и нямаше как да сме заедно, та ще празнуваме след като се приберем, след Великден. На 1ви в 12 часа, нали вече е станало втори, той ми вика в чата да видя еди къде си че имало някакви пари, бил забравил, да ги взема за да не стоят вкъщи, бъркам и кво да видя - два билета за концерта нма Блекмор'с Найт сега на 17ти. Безумно много се зарадвах, не е истина. Много съм щастлива, много готин подарък. Тъпо ми е че аз не знам дали ще мога да му измисля поне наполовина толкова хубав подарък. Аз просто не знам какво да му взема... И така де, мисля го. Но съм повече от сигурна че няма да мога да се сетя нещо, което да му хареса толкова, колкото на мен билетите.
И тъй, сега съм си във Варна и искам в София. Свикнала съм си с моите си неща и тн. Като се приберат нашите вечер всичко е супер, ама през деня умирам от скука. Ето днес, сестра ми вика айде след закуска да гледаме еди кой си филм, викам "ок". И тя вика, после да правим упражнения. Ама мен не ми се правеха, само казах "първо филма". И закусихме ние и я гледам тя се облече с анцуг и пуска касетата с упражненията. Викам "Нали филм??". Не, упражнения. Ама мен не ми се правят упражнения днес, мамка му. И сега ми се сърди че не съм правила упражнения с нея. Да прави като и се прави, не е ли така? Защо задължително трябва и аз?
И тъй. Сега скучая. В нета няма нищо и викам поне да напиша някой пост, че от сума време не съм. Свикнала съм на съвсем други неща в София и тука ми е едно такова... Стола на компютъра е неудобен, самия компютър е някакъв... Странен... В стаята е студено, ама наистина е студено, клавиатурата е гадна... И тъй. Дано поне майка ми се прибере по рано, за да мога да си говоря с нея. Скучно ми е.
Май е това засега. Не знам кога ще пиша пак, тея дни заминаваме на село за Великден и после ще се прибирам в София. Все ще пиша. Като има какво... ;)
Subscribe to:
Posts (Atom)
