Спомени...

Кой ли живее сега в къщата, в която прекарах толкова много от детството си? Кой...

Винаги съм си мислела, че не съм имала хубаво детство... Когато бях малка ходехме много по често на Преслав, отколкото на село... И повечето ми спомени са от там... Баба ми Живка много често готвеше зеле и винаги мид аваше в чинийка от все още недосвареното зеле малко, със сол... И много обичах... И днес си направих малко такова...

Напоследък се опитвам да си спомня неща от детството ми. Винаги съм съжалявала че помня толкова малко... Всички помнят много, и от най ранна възраст, а мен първите ми спомени са чак от 5-6 годишна възраст... И винаги ужасно съм съжалявала че не помня почти нищо от тези си години... И се опитвам да си спомня. И колкото повече си спомням, толквоа повече се убеждавам, че съм имала хубаво детство... Припомних си толкова неща... Баба ми, която прави крем карамел в едни метални шолички... Кой знае къде са тези шолички сега, сигурно събират прах в някои кашон на Равна Гора... И млякото с ориз, дето правеше, на мама правеше отделно, когато постеше, с вода... Огромната веранда, на която не ни пускаха, въпреки че имаше ограда, но ние използвахме всеки случай да излезем там, през прозореца на кухнята, по диванчето и през прозореца... И лозите на дядо ми и как ядяхме неизмито грозде... И същия този ми дядо ме гони из Преслав, но не помня защо. Бягахме, аз и сестра ми, от него... И се кикотехме когато, бесен побеснял, той минаваше покрай нас без да ни види, понеже се бяхме скрили... Помня на баба ми мушкатата в остъклението, помня и как гледах как вали снега навън... И как пълнех пощенската кутия с камъни... И колко обичах да се катеря по ореха, които растше до на дядо ми дървата за огрев, и като се разпиляваха как ми викаха, сигурно за нещо такова ме е и гонил... като се има предвид че се опита да ме удуши че си играех с една дъждовна вода, сигурно за нещо такова е било... И дюлята над старата външна тоалетна, как се катерехме върху тая тоалетна, а там нямаше къде да се стъпи и можеше съвсем лсно да падна и да си счупя нещо... И как се катерех по телената врата на кокошарника, за да се кача на два метра и половина високата тераса, за която вече споменах, защото не ме пускаха да мина пртез прозореца на кухнята... И как със сестра ми и братовчед ми си имахме наш си цял етаж от голямата къща, който беше ремонтиран и направен да се живее в него, но никой не живееше, и как си харесахме най неоправената стая, дори не беше измазана, защото нямаше да се живее в нея, и си търсехме от тавана и отвсякъде разни боклуци и я "обзавеждахме"... Помня съседите ни, пред нас живееше една възрастна дама, която беше много ниска и ние не сме знаели какво е джудже, та тя много ни се сърдеше и настояваше да и викаме леля, а не баба, и как ме учеха да поздравявам всеки, който мине по улицата, нищо че не познавам тея хора, така било учтиво, и Юнгюсюм, която даваше на баба ми книги да чете и аз още си пазя една, която просто бше пропуснала да върне... И как баба ми четеше Митко палаузов по два пъти на седмица... И мазата помня, на дядо ми мазата, къето имаше един шкаф, където винаги ми оставяха дъвка. Тогава нямаше друго, имаше дъвки. И винаги там ми оставяха дъвки, беше върха на радостта когато намирах дъвка в тоя шкаф... И купищата безполезни боклуци, които намирах толкова интересни че можеш да седя в мазата с часове, ако не ме беще страх от мишките. И чашката ми с рапанчета... Господи колко обичах да си намирам дъвката в тоя шкаф... Това е било толкова отдавна, преди сестра ми навярно, защото имаше дъвка само за мен... И как се пързаляхме по заледената улица помня, имаше толкова сняг... Вече няма сняг... И големия блок, съвсем близо до нашата къща, където под стъпалата си бяхме направили къща, аз и един Коко, помня го този Коко, беше едно дебеличко момченце и приятелството нис е основаваше до голяма степен на това, че правеше каквото му казвам, защото беше по малък от мен... И как ми се караха че дружа с Коко... И как по големите деца ни разваляха къщата под стъпалата... Помня как си играехме до късно на дама и на какво ли още не около тоя блок, и как ни се караха живеещите в него като ходехме отзад, защото имаше нещо като градина, а ние сигурно сме я тъпчели...

Господи колко неща си спомням... Искам пак... Не искам да съм на 20 години, искам пак на Преслав... Господи, мисля че си спомням как ме карат да с екача на задната седалка на колата, за да ме приспят. Само така съм заспивала, с колата... Обиколки... Докато заспя. Помня го това, помня го... Помня го... Колко ли малка съм била.... Съвсем малка...