Не че нещо...

Да де, хубаво. Не ставам за такова нещо, очевидно е. Пък и е все тая, в крайна сметка. Едва ли Блогър ще просъществува още толкова години, че да запази писаното от мен. Изглежда нямам и нужда да пиша, но напоследък все повече и повече хора ме обвиняват, че съм мрачна и натоварваща за околните. И понеже явно съм, а единствения човек, който очевидно ме търпеше вече не ме търпи, нямам къде да ги разказвам тези неща и ми е някакво никакво. Последните три седмици бяха някакъв ад. От една страна е гадното ми сивкаво ежедневие - сутрин на даскало, следобяд на работа, връщам се вкъщи и докато направя нещо за вечеря вече съм толкова уморена, че не мога да си кажа името. Отделно Стефан стои по цял ден вкъщи и не прави нищо и ме хваща яд на него, хем няма една стотинка за себе си, яде солети и хляб с пастет по цели седмици, хем ходи с маратонките от поминалата есен, които вече са все едно мрежести чорапи, хем има да ми връща 370 лева за наем, хем техните не му дават и стотинка и хем си стои вкъщи по цял ден, от компютъра до телевизора и накрая ми вика, че съм се надула откакто съм почнала работа, а дори не съм си я намерила сама. Все едно някои ми е почукал на вратата и ме е питал работи ли ми се. И ми се обижда, като му натяквам да започне някаква работа, каквато и да е, пък нека си търси по хубава. И майка ми се кара на мен, какво трябва да направя, да говоря с неговата майка, може би? Тя да направи нещо? Непрекъснато говорим с него за това, той всеки път сменя темата, обижда се... Днес си тръгна без да ми каже "Чао". Мъчно ми е и ми е тъпо, понеже аз ли съм виновна, в крайна сметка, че си искам парите, защото нямам други. Вярно е, той наистина нищо не харчи, една кола е поискал всичко на всичко за последните два месеца, и два пакета солети. Ама след 20 дни ще станат над 500 лева, как ще ги връща, кога? Най гадно ми е, че го виждам как мизерства и нищо не прави по въпроса... Не ми е до парите толкова, все ще се оправя някак. Не съм тръгнала да гладувам, но той буквално мизерства... И накрая, когато започна да говоря за това, аз излизам виновна, че съм се надула, че не съм му обръщала внимание, че съм се сърдела, че той не прави нищо, докато аз работя. Ми може и да съм се надула, кой знае. Да се надуе и той, само да започне да работи нещо. Мъж на 25, с висше, как можа Стоян, дето няма 20 и няма никакво образование, ч вужд град, да си намери работа, може да е всякаква, ама е работа, нали? Никой не те кара да я работиш цял живот... Абе мизерия. Пълна.

Но вали сняг. Всъщност той е единственото хубаво нещо, което ми се е случило напоследък. Сестра ми беше в болница около месец, мононуклеоза, ужасно неприятно. Вече е по добре и си е вкъщи, но пък нямат вода заради някаква авария. И не съм си ходила от два месеца, само татко идва за два часа до София, та се видяхме. Щях да си ходя с него за Варна, ама съм на работа а и нали Катя беше болна... На практика без имунна система, та не е хубаво да има чужди хора наоколо. До края на месеца ще си ида. Личната ми карта изтича, трябва да си взема новата. Ще си ида... Сигурно след 20ти. Живот и здраве и ако няма много сняг... Добре, че е тая лична карта. Иначе чак на Коледа...

Всъщност всичко взе да се обърква, след като се скарах със Стоян. Всичко, навсякъде... Скарахме се и той не вярва, че съжалявам. Няма как да знае, че всеки ден мисля за това и че десетки пъти вдигах слушалката на телефона да му се обадя, но все още, три седмици по късно, не знам какво да му кажа. Не знам дали е обиден или сърдит, или ядосан, или разочарован... Или всичко в едно. Но ми липсва да му се оплача и да се почувствам по добре. Липсва ми да ме убеди, че всичко е едно голямо нищо и не си струва да се чувствам като парцал заради каквото и да било. Сигурно си мисли, че не ми пука... Или може би на него не му пука, знам ли...

Вчера гледах един епизод на "CSI" и ми стана много неприятно от едно нещо. Двама от героите, много близки приятели, единия каза на другия нещо, което е направил и което е грешно. И другия му се скара... Това не е моето разбиране за приятелство като тяхното. Вярно, то нямаше нищо общо с връзката им, нито с нещо в отношенията им, беше си свързано с работата им и тн, но си мисля, че каквото и да ми каже най близкия ми човек аз ще го приема и няма да му се разсърдя, няма да спра да му говоря... Още повече ако е човек, доказал ми че между мен и него няма теми табу, няма нужда от срам и неудобство... А може би просто имам прекалена вяра в хората и в това, че трябва да сме искрени. Хиляди и хиляди пъти съм съжалявала, че съм толкова открита на моменти и си казвам разни неща, които явно не е трябвало. Толкова пъти ми се е случвало да не проявят разбиране и се чудя защо все още го правя. Не говоря за случаите, в които действително съм виновна, разбира се. Но просто аз бих приела всичко, всичко от близките си хора. А не срещам същото. Може би защото се страхувам да не изгубя приятелите си, които и без това са малко. Явно никой не се страхува да не изгуби мен. Сигурно е тъжно. Тъжно е.

http://youtube.com/watch?v=fp0mqJk0OJs