Истината

В подписа на една потребителка в БГ-Мамма прочетох една от онези мисли, които нормално не понасям, тип спомен за лексикон. Тази обаче беше истински вярна. Пишеше, че не е страшно да загубиш нещо, без което мислиш, че не можеш да живееш, а да осъзнаеш, че всъщност можеш. Вярно е. До последната буква. Хората, както всички останали животни, са създадени за да принадлежат. В свят като днешния, когато заобикалящата ни среда може да ни позволи да не принадлежим на нищо, ние сами си измисляме тези рамки - имаме подсъзнателна нужда от това. Дали става дума за обсебваща връзка, за работохолизъм, за приятели или нещо такова. Каквото и да е. В един момент си казваме "Не мога да живея без работата си". Даваме 100% от себе си в нея, защото мислим, че не можем иначе.

Истината е, че можем, можем и още как. В един момент, когато 100те процента вече не са опция, независимо от причината, научаваме, изненадващо за самите себе си, че можем. Нямаме нужда от рамките, които сами сме си поставили по някакъв повод.

Друга истина, лично за мен е, че не се харесвам такава. Както писах и в миналия си пост, винаги съм смятала, че на приятел не бива да се обиждам или да се сърдя, патила съм си от това и сигурно тепърва ще си патя, но смятам да направя нещо по въпроса. Не веднъж и не два пъти съм преглъщала недотам доброто отношение на човек, когото наричам "приятел", очевидно от страх да не го изгубя. Е, приятелите идват и си отиват, както всичко останало в живота. Никой не е незаменим. Особено човек, който не зачита мнението ти и не му пука за това как се чувстваш. И който е способен да загърби години приятелство заради нещо, за което аз не бих си помислила да се разсърдя. Не е моя работа. Вече не е. И няма да чакам на телефона да ме потърси той, за да станем отново приятели като в детската градина. Аз направих каквото можах и проблема вече не е мой.

Трета истина е, че за три седмици аз само се опитвах да повярвам, че ми липсва, че това е проблем, че трябва да направя нещо по въпроса. В името на навика да съм близка с даден човек, който неведнъж ми се е обиждал за абсолютни дреболии, просто защото бях решила, че никой няма да ме разбере както той ме разбира. Изобщо не е така. С нищо не съм заслужила отношението му, още повече в случай, в който той се опита да ме накара да се чувствам виновна, че той е взел грешно решение. Не съм виновна, по никакъв начин не съм виновна. Когато допускаш човек до личната си територия, ти му даваш позволение да го направи, ако бельото ти е мръсно то за това си виновен ти, не човека, който го е видял. Не е ли така?

За три седмици десетки пъти опитах да му се обадя по телефона, десетки. Накрая успях. Обадих се с ясната идея, че ако той не пожелае да говори с мен, на мен няма да ми пука. Нямам нито времето да се занимавам с неговите детински капризи, нито да му нося от девет кладенеца вода, за да спре да ми се сърди за нещо, за което не съм виновна. Обадих му се, говорихме няколко секунди, после затворих, и всъщност не ми пука. Имаше два начина всичко това да завърши. Или всичко да се оправи, или да знам, че е свършило. Сега знам, че е свършило и ми е добре. Нямам нито време, нито желание да търся трети възможен изход. Нямам нерви да му се обаждам и да се надявам да е в добро настроение, че да говорим. Нямам нужда от това, което е по важното. Решението беше негово. Не мое. Мое е само правото да не ме интересува какво той ще реши. И нямам намерение да чакам той да ме потърси, "когато реши да говори с мен". За какво ми е?

Просто разбрах, че мога да живея без него. Няма незаменими неща. Няма незаменими хора. Това е. Истината.