Истината

В подписа на една потребителка в БГ-Мамма прочетох една от онези мисли, които нормално не понасям, тип спомен за лексикон. Тази обаче беше истински вярна. Пишеше, че не е страшно да загубиш нещо, без което мислиш, че не можеш да живееш, а да осъзнаеш, че всъщност можеш. Вярно е. До последната буква. Хората, както всички останали животни, са създадени за да принадлежат. В свят като днешния, когато заобикалящата ни среда може да ни позволи да не принадлежим на нищо, ние сами си измисляме тези рамки - имаме подсъзнателна нужда от това. Дали става дума за обсебваща връзка, за работохолизъм, за приятели или нещо такова. Каквото и да е. В един момент си казваме "Не мога да живея без работата си". Даваме 100% от себе си в нея, защото мислим, че не можем иначе.

Истината е, че можем, можем и още как. В един момент, когато 100те процента вече не са опция, независимо от причината, научаваме, изненадващо за самите себе си, че можем. Нямаме нужда от рамките, които сами сме си поставили по някакъв повод.

Друга истина, лично за мен е, че не се харесвам такава. Както писах и в миналия си пост, винаги съм смятала, че на приятел не бива да се обиждам или да се сърдя, патила съм си от това и сигурно тепърва ще си патя, но смятам да направя нещо по въпроса. Не веднъж и не два пъти съм преглъщала недотам доброто отношение на човек, когото наричам "приятел", очевидно от страх да не го изгубя. Е, приятелите идват и си отиват, както всичко останало в живота. Никой не е незаменим. Особено човек, който не зачита мнението ти и не му пука за това как се чувстваш. И който е способен да загърби години приятелство заради нещо, за което аз не бих си помислила да се разсърдя. Не е моя работа. Вече не е. И няма да чакам на телефона да ме потърси той, за да станем отново приятели като в детската градина. Аз направих каквото можах и проблема вече не е мой.

Трета истина е, че за три седмици аз само се опитвах да повярвам, че ми липсва, че това е проблем, че трябва да направя нещо по въпроса. В името на навика да съм близка с даден човек, който неведнъж ми се е обиждал за абсолютни дреболии, просто защото бях решила, че никой няма да ме разбере както той ме разбира. Изобщо не е така. С нищо не съм заслужила отношението му, още повече в случай, в който той се опита да ме накара да се чувствам виновна, че той е взел грешно решение. Не съм виновна, по никакъв начин не съм виновна. Когато допускаш човек до личната си територия, ти му даваш позволение да го направи, ако бельото ти е мръсно то за това си виновен ти, не човека, който го е видял. Не е ли така?

За три седмици десетки пъти опитах да му се обадя по телефона, десетки. Накрая успях. Обадих се с ясната идея, че ако той не пожелае да говори с мен, на мен няма да ми пука. Нямам нито времето да се занимавам с неговите детински капризи, нито да му нося от девет кладенеца вода, за да спре да ми се сърди за нещо, за което не съм виновна. Обадих му се, говорихме няколко секунди, после затворих, и всъщност не ми пука. Имаше два начина всичко това да завърши. Или всичко да се оправи, или да знам, че е свършило. Сега знам, че е свършило и ми е добре. Нямам нито време, нито желание да търся трети възможен изход. Нямам нерви да му се обаждам и да се надявам да е в добро настроение, че да говорим. Нямам нужда от това, което е по важното. Решението беше негово. Не мое. Мое е само правото да не ме интересува какво той ще реши. И нямам намерение да чакам той да ме потърси, "когато реши да говори с мен". За какво ми е?

Просто разбрах, че мога да живея без него. Няма незаменими неща. Няма незаменими хора. Това е. Истината.

Не че нещо...

Да де, хубаво. Не ставам за такова нещо, очевидно е. Пък и е все тая, в крайна сметка. Едва ли Блогър ще просъществува още толкова години, че да запази писаното от мен. Изглежда нямам и нужда да пиша, но напоследък все повече и повече хора ме обвиняват, че съм мрачна и натоварваща за околните. И понеже явно съм, а единствения човек, който очевидно ме търпеше вече не ме търпи, нямам къде да ги разказвам тези неща и ми е някакво никакво. Последните три седмици бяха някакъв ад. От една страна е гадното ми сивкаво ежедневие - сутрин на даскало, следобяд на работа, връщам се вкъщи и докато направя нещо за вечеря вече съм толкова уморена, че не мога да си кажа името. Отделно Стефан стои по цял ден вкъщи и не прави нищо и ме хваща яд на него, хем няма една стотинка за себе си, яде солети и хляб с пастет по цели седмици, хем ходи с маратонките от поминалата есен, които вече са все едно мрежести чорапи, хем има да ми връща 370 лева за наем, хем техните не му дават и стотинка и хем си стои вкъщи по цял ден, от компютъра до телевизора и накрая ми вика, че съм се надула откакто съм почнала работа, а дори не съм си я намерила сама. Все едно някои ми е почукал на вратата и ме е питал работи ли ми се. И ми се обижда, като му натяквам да започне някаква работа, каквато и да е, пък нека си търси по хубава. И майка ми се кара на мен, какво трябва да направя, да говоря с неговата майка, може би? Тя да направи нещо? Непрекъснато говорим с него за това, той всеки път сменя темата, обижда се... Днес си тръгна без да ми каже "Чао". Мъчно ми е и ми е тъпо, понеже аз ли съм виновна, в крайна сметка, че си искам парите, защото нямам други. Вярно е, той наистина нищо не харчи, една кола е поискал всичко на всичко за последните два месеца, и два пакета солети. Ама след 20 дни ще станат над 500 лева, как ще ги връща, кога? Най гадно ми е, че го виждам как мизерства и нищо не прави по въпроса... Не ми е до парите толкова, все ще се оправя някак. Не съм тръгнала да гладувам, но той буквално мизерства... И накрая, когато започна да говоря за това, аз излизам виновна, че съм се надула, че не съм му обръщала внимание, че съм се сърдела, че той не прави нищо, докато аз работя. Ми може и да съм се надула, кой знае. Да се надуе и той, само да започне да работи нещо. Мъж на 25, с висше, как можа Стоян, дето няма 20 и няма никакво образование, ч вужд град, да си намери работа, може да е всякаква, ама е работа, нали? Никой не те кара да я работиш цял живот... Абе мизерия. Пълна.

Но вали сняг. Всъщност той е единственото хубаво нещо, което ми се е случило напоследък. Сестра ми беше в болница около месец, мононуклеоза, ужасно неприятно. Вече е по добре и си е вкъщи, но пък нямат вода заради някаква авария. И не съм си ходила от два месеца, само татко идва за два часа до София, та се видяхме. Щях да си ходя с него за Варна, ама съм на работа а и нали Катя беше болна... На практика без имунна система, та не е хубаво да има чужди хора наоколо. До края на месеца ще си ида. Личната ми карта изтича, трябва да си взема новата. Ще си ида... Сигурно след 20ти. Живот и здраве и ако няма много сняг... Добре, че е тая лична карта. Иначе чак на Коледа...

Всъщност всичко взе да се обърква, след като се скарах със Стоян. Всичко, навсякъде... Скарахме се и той не вярва, че съжалявам. Няма как да знае, че всеки ден мисля за това и че десетки пъти вдигах слушалката на телефона да му се обадя, но все още, три седмици по късно, не знам какво да му кажа. Не знам дали е обиден или сърдит, или ядосан, или разочарован... Или всичко в едно. Но ми липсва да му се оплача и да се почувствам по добре. Липсва ми да ме убеди, че всичко е едно голямо нищо и не си струва да се чувствам като парцал заради каквото и да било. Сигурно си мисли, че не ми пука... Или може би на него не му пука, знам ли...

Вчера гледах един епизод на "CSI" и ми стана много неприятно от едно нещо. Двама от героите, много близки приятели, единия каза на другия нещо, което е направил и което е грешно. И другия му се скара... Това не е моето разбиране за приятелство като тяхното. Вярно, то нямаше нищо общо с връзката им, нито с нещо в отношенията им, беше си свързано с работата им и тн, но си мисля, че каквото и да ми каже най близкия ми човек аз ще го приема и няма да му се разсърдя, няма да спра да му говоря... Още повече ако е човек, доказал ми че между мен и него няма теми табу, няма нужда от срам и неудобство... А може би просто имам прекалена вяра в хората и в това, че трябва да сме искрени. Хиляди и хиляди пъти съм съжалявала, че съм толкова открита на моменти и си казвам разни неща, които явно не е трябвало. Толкова пъти ми се е случвало да не проявят разбиране и се чудя защо все още го правя. Не говоря за случаите, в които действително съм виновна, разбира се. Но просто аз бих приела всичко, всичко от близките си хора. А не срещам същото. Може би защото се страхувам да не изгубя приятелите си, които и без това са малко. Явно никой не се страхува да не изгуби мен. Сигурно е тъжно. Тъжно е.

http://youtube.com/watch?v=fp0mqJk0OJs